Сатурналиите

В древния Рим имало празник, който се празнувал през месец декември. Необходимо е да знаем за него, за да можем наистина да разберем какво се случва по време на Коледа. Този празник се наричал Сатурналии. Това бил празникът на Сатурн, на когото жителите на Лациум, т.е. латинците, приписвали земеделието и уменията, които са необходими, за да има цивилизован живот (Smith’s Dictionary of Greek and Roman Antiquities (Речник за гръцките и римските древности на Смит), 2nd ed., London 1851, стр. 1009). Той се падал в края на декември и населението гледало на него като на време за пълно отпускане и веселие. Докато траел празникът съдилищата били затворени. Не се вършела никаква държавна работа. Училищата били във ваканция. Да се започне война се считало за неблагочестиво, а наказването на престъпник се считало за оскверняване (пак там). Робите били освобождавани от тежка работа и им било позволено да носят “пилеус”, който бил знак за свобода. На тях им се предоставяла свобода на словото и били обслужвани по време на специален банкет от своите господари, чиито дрехи те носели (пак там). Всички слоеве на населението се отдавали на пируване и веселие и на размяна на подаръци между приятелите. Хората с по-ниско социално положение давали восъчни фитили на своите висшестоящи. Тълпи изпълвали улиците и, както казва Смит, много от обичаите имали забележително сходство с обичаите на Коледа и сирна неделя (пак там).

На заниманията с хазартни дейности се гледало снизходително от страна на властите, както в по-късни времена се гледало на играта на карти на Бъдни вечер даже и от най-строгите. Цялото население захвърляло тогите и обличало свободно висящи наметала, наричани синтезис, като се разхождали с пилеус на главата. Речникът на Смит твърди, че тази практика напомня за носенето на домино (маски или костюми за дегизиране), на островърхите шапки и на другите видове маскировка, които били носени по време на по-късноте коледни празненства от маскирани актьори и от актьори-пантомими. Сереите или восъчните фитили или осветителни тела вероятно са били използвани, така както се използват моколите в последната нощ на карнавала. Нашата традиция да палим коледни свещи вероятно произлиза от тази традиция.

На края, с цел забавление по време на частни събирания се избирал цар наужким, в което можем веднага да разпознаем церемонията на Дванайстата нощ (пак там). Ще се сблъскаме с това и по-нататък.

Сър Джеймс Джордж Фрейзър в своето класическо проучване посветено на магията и религията (The Golden Bough (Златният клон), McMillan, 1976 г.) казва, че този цар наужким бил напомняне за някогашни идилични времена, когато царувал Сатурн, и даването на временна свобода на робите по това време, било отглас от предишното време, когато всички били свободни и нещата били справедливи (пак там, ix, стр. 308 и следващите). За римските войници, разположени по времето на Максимиян и Диоклециян край река Дунав, е отбелязано (от Франц Кюмон), че тридесет дни преди празника си избирали помежду си чрез жребий млад и красив мъж, който да наподобява на Сатурн. Те го обличали с царски одежди, за да прилича на Сатурн. Той се разхождал на публични места, съпровождан от свита от войници и се отдавал на своите страсти, независимо колко низки и срамни били те. В края на период от 30 дни той си прерязвал гърлото върху жертвеника на бога, който олицетворявал. През 303-та година жребият се паднал на войника-християнин Дасий, но той отказал да играе ролята на езическия бог и да зацапа последните си дни с разврат. Той отказал да се поддаде на заплахите на своя командир на име Басус и съответно бил обезглавен от войника Йоан в Дорусторум в петък 20-ти ноември 303-та година, което било в четвъртия час на 24-ят ден от новолунието (Фрейзър, пак там).

След като е публикувано, това историческо сведение се потвърждава от Франц Кюмон когато в криптата на катедралата в Анкона бил открит бял мраморен саркофаг със следния надпис на гръцки и с характерен за епохата на Юстиниян шрифт:

Тук лежи святият мъченик Дасий, донесен от Дорусторум.

Саркофагът бил докаран там от църквата в Сан Пелегрино през 1848 г., където бил положен под високия олтар и било записано, че бил там през 1650 г. (Фрейзър, стр. 310).

Фрейзър казва, че това хвърля нова светлина върху характера на Господаря на Сатурналиите, древният Господар на Безпорядъка, който първенствувал по време на зимните гуляи в Рим (пак там, стр. 311). Тук ние виждаме докъде достигнали традициите, както и елементите на човешко жертвоприношение, които били характерни за празниците както през декември, така и по време на равноденствието. Християнинът Дасий предпочел мъченическата смърт вместо да участва в тези гуляи.

Тъй като Сатурн бил древен народен бог на Лациум, началото на Сатурналиите се губи в далечната древност (пак там).

Има три предания, свързани с празника.

1. Празникът се приписва на Янус, който при внезапното изчезване на своя благодетел от човешките обиталища му издигнал на форума жертвеник като божество и разпоредил ежегодни жертвоприношения.

2. Според Варро празникът се приписва на странстванията на Пеласагите при първото им заселване в Италия. Тогава Херкулес, при завръщането му от Испания, се твърди, че премахнал поклонението и практиката да се принасят човешки жертвоприношения; и

3. Трететото предание приписва Сатурналиите на последователите на Херкулес, който установил празника след завръщането си в Гърция.

При двете последни предания виждаме сходство. По такъв начин практиката на този земеделски празник има определени общи елементи с пролетния празник Истър, както ще видим по-нататък. Елементът човешко жертвоприношение, който е общ за всички традиции, може също да се проследи назад във времето и да се стигне до поклонението на Молох като лунния бог Син, а също и на Астарта (вж. статията Златният телец [222]). Този аспект на жертвоприношение се проявява и в поклонението на бога Атис (вж. по-долу).

Издигането на храмове е регистрирано в историческата епоха, като например при управлението на Таций, Тарквиний Супербий, до консулството на един А. Семпроний или М. Минусий (497 г. сл. Хр.) или по времето на Т. Ларсий предната година. Изглежда, че на различни етапи церемониите били пренебрегвани или изопачавани и след това съживявани и разпространявани (пак там).

Първоначално Сатурналиите се падали на 14-ия ден от календите на януари. При въвеждането на Юлиянския календар празникът бил продължен до 16-тия ден, което предизвикало объркване сред по-невежите, и император Август постановил, че три цели дни (а именно: 17-ти, 18-ти и 19-ти декември) трябва да бъдат считани за свещени за всички бъдещи времена (пак там). Неизвестен властник прибавил четвърти ден, а Калигула прибавил пети ден, наречен “Ювеналис”. Същият след време отпаднал от употреба, но по-късно бил възстановен от император Клавдий.

Строго погледнато, през периода на Републиката само един ден бил посветен за религиозно съблюдаване. Празненствата обаче траели за много по-дълъг период. От гледна точка на историята, Ливий говори за първия ден на Сатурналиите (Liv. xxx, 36). Цицерон пише за втория и за третия ден (ad Att., v 20; xv 32). От Новий нататък (Attelanae) се употребява изразът “седем дни на Сатурналиите”, като тази фраза се използва също и от Мемий (Macrobius, i, 10) и Марциал (xiv, 72; сравни със Smith, пак там). Марциал говори също и за петте дни, разпоредени от Калигула и от Клавдий.

Тези пет дни имат освен това и древно календарно значение.

Смит казва, че в рамките на този период имало всъщност три празника:

1. Самите Сатурналии започвали на 17-ти декември (16-тия ден от календите на януари).

2. Следвали Опалиите (14-ти от календите на януари или 19-ти декември), които в древността съвпадало със Сатурналиите. Двата празника заедно траели пет дни Този празник се празнувал в чест на Опис, за която се твърдяло, че е съпругата на Сатурн. Първоначално празникът се празнувал в същия ден като Сатурналиите и по такъв начин темата за Майката-богиня и любовница се вижда в произхода на празника. Ще се сблъскваме с тази тема навсякъде. Последователите на Опис изпълнявали своите оброци седнали и докосвали земята, на която тя била богиня (Smith, пак там, art. Opalia, стр. 835).

3. Шестият и седмият ден били дните на Сигилариите, които носели името си от малките глинени фигурки, които се излагали за продан в този период като играчки, които да бъдат давани като подаръци на децата.

По такъв начин целият период траел от 17-ти декември до 23-ти декември при Юлиянския календар, когато на децата се давали подаръците.

Сега ще продължим напред с цел по-добре да изучим религиозните идеи в основата на тези празници. Общите неща в традициите на празниците са твърде очевидни, за да ги пренебрегваме.

Небесната дева като Майка-богиня

Фрейзър отбелязва, че:

Култът към Великата Майка на Боговете и нейния любовник или син бил много популярен по време на Римската империя (v, стр. 298 и следващите).

От надписа узнаваме, че двамата (като Майка и любовник или като Майка и син) получавали божествени почести не само в Италия, но също и във всички провинции на империята—особено в Африка, Испания, Португалия, Франция, Германия и България (пак там). Техният култ надживял установяването на християнството от Константин.

По такъв начин символизмът на Небесната Дева и на нейното бебе, които били публично празнувани всяка година, не са с християнски произход. Те произлизат от религията на Майката-богиня, която е много древна. Ще говорим повече по този въпрос по-нататък.

Фрейзър отбелязва, че Симах описва празника на Великата Майка. Във времето на Августин нейните женствени свещеници все още правели публични процесии по улиците и площадите на Картаген и подобно на калугерите-просяци от Средните векове просели за милостиня от минувачите (пак там, сравни S. Dill Roman Society in the Last Century of the Western Empire (Римското общество в последния век на Западната империя), London, 1899 г, стр. 16; и Augustine City of God (Августин, Божият град), vii, 26).

Гърците от своя страна отхвърлили по-варварските ритуали в полза на сходните, но по-нежни ритуали на култа на Адонис (пак там). Фрейзър казва, че същите особености, които шокирали и отблъсквали гърците, били онова, което привличало римляните и варварите от запада (пак там, стр. 298-299).

Екстатичните налудни състояния, които погрешно се считали за божествено вдъхновение, обезобразяването на тялото и теорията за ново раждане и за опрощаване на греха чрез проливането на кръв, всички те имат своя произход във варварството (пак там).

Фрейзър счита, че техният истински характер бил често замаскиран под благоприличното наметало на алегорията и философската интерпретация, което привличало по-културните измежду тях към неща, които иначе биха могли да ги изпълнят с ужас и отвращение. Съвременното Петдесятничество черпи своето вдъхновение от идеите зад тези религиозни празненства.

Религията на Великата Майка била само една от множеството подобни източни религии, които се разпространили из Римската империя и примамвали европейците. Според Фрейзър това постепенно подронило цялата тъкан на древната цивилизация.

Цялото Гръцко и Римско общество били основани върху идеята за подчинението на индивида на държавата и целият живот на човека бил посветен на увековечаването на обществото. Ако някой се отдръпвал от върховната жертва, тогава на никой не му идвало наум, че съответният човек може да действа, воден от други, а не от долни подбуди.

Религиите от Изтока учели противоположно учение. Те вменявали общението на “Душата” с Бога и нейното вечно спасение като единствена цел на съществуването и в сравнение с това просперитетът или даже самото съществуване на държавата били нещо незначително.

Неизбежна последица от тази егоистична и неморална доктрина била индивидът да бъде все повече и повече отвлечен от службата в полза на обществото и да се съсредоточи в индивидуалното—едно презрение към настоящия живот.

Злоупотребата с тези учения-мистерии или източни религии и прилагането им в гностицизма, когато бъде поставена върху библейския разказ за Божия град като духовна постройка, щяло да има бедствени последици за подредбата на обществото. Това довело до разхлабване на връзките между семейството и държавата и като цяло да разпадане на политическото тяло на държавата. Обществото имало тенденцията да се отдръпва в своите индивидуални елементи, а от там във варварството. Цивилизацията е възможна единствено посредством активното сътрудничество на индивида и подчиняването на интересите на индивида на интересите на общото благо (пак там, стр. 301).

Хората отказвали да защитават страните си и дори да продължават рода си чрез аскетично безбрачие (пак там, вж. също статиите Вегетарианството и Библията [183] а също и Виното в Библията [188]).

Фрейзър настоява, че тази фикс-идея продължила за период от хиляда години. Той твърди, че нещата се променили едва към края на Средновековието с възраждането на римското право, на философията на Аристотел и на древното изкуство и литература и с възприемането на по-здравословни и по-човешки възгледи за света. Фактическата истина е, че ако истинският библейски модел беше приложен на практика, такъв проблем нямаше да съществува. Проблемът произтекъл от източните мистерии, съчетани със системата на гностицизма, и този проблем днес е още по-разпространен. Фрейзър настоява, че приливът на това източно нашествие най-после се обърнал и все още се оттеглял. Той греши в това отношение, въпреки че наред с това е съгласен, че лошото управление и една пагубна финансова система са две основни причини, които поразяват цивилизациите, както направили с Турската империя по негово време.

Ще разгледаме последиците от религията на Великата Майка и на системата на Митраизма и приложението им под влияние на гностицизма в християнството, за да видим, че те все още са налице по-силно от всякога и в по-изтънчени форми. При все това, голяма част от присъщите им от древността проявления са същите.

Митра

Едно от божествата, които си съперничели за поклонение на запад, било персийското божество Митра.

Огромната популярност на този култ не трябва да се подценява. Паметници, посветени на тази система, са пръснати по цялата Римска империя и директно в Европа (карта за разпространението на паметниците може да се намери в книгата на David Ulansey The Origins of the Mithraic Mysteries (Произходът на Митраическите мистерии), Oxford, New York, 1989г., стр. 5).

Това бил таен култ, чиито мистерии никога не били записани и затова точно какъв е бил техният ритуал се знае малко, освен онова, което можем да заключим от техните светилища и от техните места за религиозно поклонение. Знаем обаче, че те имали две форми на религиозно поклонение. Частната и тайна форма била Митраизмът. Публичната форма обаче била Елагабализмът и знаем повече за неговата система от това. И двете се основавали на почитане на слънцето.

Голяма част от религията му била подобна на религията на Майката на Боговете, а също и на онова, което се разбирало като по-късно християнство (ср.с Frazer, пак там, стр. 302). Подобието поразявало самите християнски теолози и било обяснявано като дело на дявола, който фалшифицирал версия на истинската вяра (пак там). Тертулиан обяснявал как постите за Изис и Сибеле били подобни на постите в християнството (De jejunio 16).

Юстин Мъченик обяснява как смъртта, възкресението и възнасянето на Дионисий, раждането от девица на Персей и каченият на Пегас Белерофон са предварително написани от демоните пародии на истинските християнски истории, даже до историята как Христос възсяда магаре, която се съдържала в Псалмите като пророчество (сравни Apol., i, 54).

Битката между митраизма и християнството била толкова голяма, че за известно време изходът висял на везните. Реалната истина е, че изходът бил решен като се приели техните практики и им били дадени християнски наименования. Най-важната реликва от този езически синкретизъм е Коледа, която Църквата както изглежда е заимствала от езическия си съперник (стр. 303).

Войската била пълна с последователи на Митра и от историческите документи за Дасий е видно, че Сатурналиите се празнували едновременно с поклонението на Митра. По такъв начин Сатурналиите просто предшествали празника на зимното Слънцестоене и станали част от него.

Коледа и Небесната Дева

Според Юлиянския календар 25-ти декември се считал за ден на зимното слънцестоене (Frazer, пак там, стр. 303; ср. Pliny, Natural History (Естествена история от Плиний), xviii, стр. 221). Мислели, че този ден е рождения ден на слънцето, тъй като дните започвали да стават по-дълги и от този повратен момент в годината силата на слънцето започвала да нараства.

Ритуалът на Рождеството, твърди Фрейзър, така както се празнувал в Сирия и Египет, бил забележителен. Празнуващите се оттегляли във вътрешни светилища, от които около полунощ издавали висок вик “Девицата роди! Светлината нараства!” (пак там, ср. Cosmas Hierosolymitanus, вж. бел. под линия 3 на стр. 303)

Египтяните дори представяли новороденото слънце чрез образа на бебе, което на рождения си ден (зимното слънцестоене), те изнасяли и го показвали на неговите поклонници (пак там, ср. Macrobius Saturnalia, i, 18, 10). Фрейзър казва:

Няма съмнение, че заченалата и родила на двадесет и пети декември син била великата източна богиня, която семитите наричали Небесната Дева или просто Небесната Богиня;